.
“Нюрнбергски процес” за комунизма
източник: Проф. Пламен Цветков
една година преди гласуване Резолюцията на ПАСЕ за осъждане престъпленията на комунизма проф. Пламен Цветков систематизира «Трябва ли да има «Нюрнбергски процес» срещу комунизма?»
“Нюрнбергски процес” - през 90-те години често се изтъкваше, че трябва да има Нюрнбергски процес и за комунизма, така както е имало и за националсоциализма.
Най-порочното е, че в Нюрнбергския трибунал участват представители и на комунистическа Русия. Участието на пратеници на комунистическа Русия в Нюрнбергския съд опорочава идеята от самото начало.
Другото, което логично следва от първото е, че на този Нюрнбергски процес има едно позорно мълчание за престъпленията на националсоциализма и комунизма за периода, когато Хитлер и Сталин са съюзници (от 23 август 1939 до 22 юни 1941 г.).
"колегите знаят много добре, че националсоциализмът в Германия и фашизмът в Италия са само едни бледи копия на комунизма. Общото между тях е социалдемократическото и социалистическото им минало... нацизмът (обаче) не може да стигне до тези размери на масово изтребване на човешки същества, до които достига комунизмът.." - Проф. Пламен Цветков
Кои са хората, които не искат да се осъди комунизма и причините, поради които не желаят това?
Да напомним някои цифри. Според авторите на първия том “Черната книга на комунизма” за периода от 30 януари 1933 г. до 8 май 1945 г. жертвите на националсоциализма - в смисъл на хора, които не са загинали в резултат на военните действия, а са изтребени като “расово непълноценни” и изобщо като възможни и действителни опоненти на режима - възлиза на около 25 мил.човека. За сметка на това жертвите на комунизма за периода от идването на болшевиците на власт в Русия на 7 ноември 1917 г. до смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. се пресмята приблизително между 80 и 90 мил. Тук не влизат избитите в страните, окупирани от “червената армия” в края на Втората световна война, а те никак не са малко.
Жертвите в България са сравнително най-малко - 30 000 души. Тези 30 хиляди българи са жертва на руския комунизъм, макар че тези убийства се извършват от членове на БКП в България.
Преди да вземе зловещото крайно решение за физическото изтребване на евреите, Хитлер натиква евреите от окупираните от “вермахта” територии в специални гета, където една голяма част от тях измират от нечовешките условия, но вътрешният ред в тези гета се осъществява от евреи-гестаповци. По същия начин големите кланета в Беларус под нацистка окупация се извършват най-вече от местни доброволни отреди на беларуси, докато есесовците имат там сравнително по-малко участие.
И така тези 80-90 милиона души, изтребени от Ленин и Сталин като класови врагове, не само че не включват 30-те хиляди представители на българския стопански, културен елит, избити след съветското нахлуване, но там не влизат и онези 560-600 хиляди военнопленници, които дава една Румъния и още толкова от Унгария. От тях оцелява само по една десета, останалите загиват в ГУЛАГ. Не са включени и онези милион и половина, ако не и повече германски военнопленници, от които също оцелява само една десета. Тук не влизат и онези 2 500 000 германци, загинали при мащабното етническо прочистване на Източна Прусия и на онези територии на Германия, които Сталин е решил, че ще даде на Полша като на някакво подобие на държава в рамките на съветската империя. Тук не влизат и жертвите при етническото прочистване на Судетската област, за чието прочистване се извини официално едва чехословашкият и след това чешки президент Вацлав Хавел, тъй като е имало и известно съучастие от тогавашните чешки и чехословашки власти. Не влизат и онези 1 500 000 поляци, които са избити за времето, когато източната част на Полша е под съветска окупация - от септември 1939 до юни 1944 г. Пак в съветската окупационна зона на Полша по същото време са изтребени и около 400 000 евреи. Следователно комунизмът не е по-малко антисемитски от националсоциализма, макар че расовата догма не е в основата на комунистическата доктрина.
Ако се направи една груба сметка, ще се види, че за периода от 1917 до 1953 г. годишната квота на хора, избити от комунистическия режим само в Русия като “реакционни класи”, като “саботьори”, “шпиони” и т.н., е около 2 500 000 души на година, докато онези 25 000 000, избити от нацистите от 1933 до 1945 г., правят 1 900 000 души годишно. Цитира се една цинична
мисъл на Сталин, че “убийството на един човек е престъпление, а убийството на милиони е статистика”.
комунизмът надхвърля националсоциализма по този най-основен показател, тъй като съм убеден, че най-ценното нещо на този свят е човешкия живот. Но смъртоносното “предимство” на комунизма пред националсоциализма не се изчерпва с това.
При комунизма има много по-жесток контрол и върху икономиката (икономиката е национализирана), докато при Хитлер тя е поставена под контрола на нацисткия партиен и държавен апарат, но формално не е одържавена или поне не е одържавена изцяло. Във всеки случай в онази част от Германия, която е окупирана от западните сили в края на Втората световна война, няма нужда от приватизация. Поне формално Хитлер не посяга на частната собственост, докато при комунизма собствеността е унищожена напълно. При Хитлер имаме само някои наченки на периодичните кървави чистки, която върши Сталин. Да речем в “нощта на дългите ножове” през юли 1934 г. са избити противниците на Хитлер в лицето на Ернст Рьом и неговите привърженици, както и някои неудобни свидетели на ранната история на националсоциализма, включително и последният канцлер преди Хитлер да дойде на власт, а именно Шлайхер. Общия брой на убитите в “нощта на дългите ножове” обаче е около 1000 човека. В годините на Втората световна война и най-вече след несполучилия атентат от 20 юли 1944 г. Хитлер изтребва и голяма част от пруската аристокрация, която в масовото съзнание погрешно се свързва с германския милитаризъм и изобщо с германския дух. Дори и тогава обаче броят на жертвите - главно дипломати и военни - е несравнено по-малък от този на показните процеси и големия терор на Сталин през 1936-1938 г.
Обикновено когато се говори за “Големия терор” или “Ежовщината”, акцентът на повечето изследователи пада върху избитите представители на партийния, държавния и военния елит. Всъщност и тогава болшевишката месомелачка поглъща 5-6 милиона най-обикновени поданици на Съветския съюз, като може би 80-90% от тези хора не са били дори партийни членове - избити са просто като потенциална заплаха за системата. В книгата си “Големият терор” Робърт Конкуест е разкрил доста добре причините за този терор - целта на Сталин е да постигне наистина абсолютна власт и да създаде един безотказен механизъм, който да му се подчинява във всичко с оглед на главната цел, а именно завладяването и комунизацията на цялата планета.
Бих искал да кажа няколко думи и за причините за силното противодействие на усилията да се осъди комунизма, което е в действителност и основната тема на семинара. Когато излезе първият том на “Черната книга на комунизма”, във Франция се надигна страхотен вой от леви интелектуалци, които обвиниха авторите, че разкриват само престъпленията. Според тях освен престъпленията имало нещо градивно в комунизма. Това са общо взето от хора, които са плащали данък на тези идеи, но работата е там, че голяма част от авторите на “Черната книга на комунизма” в миналото са споделяли също леви идеи. В един момент обаче те виждат, че това е една човекоубийствена система и започват да анализират защо се е стигнало дотам. На Запад хората с леви наклонности са за жалост голяма част от университетските среди и това се отнася и за Съедините щати). Някак си може би и поради гузна съвест тези хора не се отказват от своите схващания и тъй като са били повече или по-малко ангажирани с комунистическата система и с нейната защита, е естествено те да са категорично срещу разкриването на престъпленията й. Според мен обаче има и много по-сериозни причини за противодействието срещу разкриването на комунистическите злодеяния.
По време на Втората световна война Съедините щати са изправени пред много елементарен от тяхна гледна точка избор. За тях е много по-страшно Хитлер да владее европейското крайбрежие на Атлантическия океан и японците да превземат целия тихоокеански басейн, отколкото Сталин да бъде “нахранен” с Източна Европа в замяна на помощта му за разбиването както на нацистка Германия, така и на Япония. Факт е, че в сухопътните действия “червената армия” изнася основната тежест във войната срещу хитлеристка Германия. Не е малък и приносът на комунистическа Русия за разгрома на Япония. От тази гледна пак поради гузна съвест на западния човек му е неприятно, че Съединените щати и останалите демокрации са били съюзници с една такава чудовищна система като комунистическата. Това също играе роля за резервите, да не говорим за крайно отрицателните реакции срещу опитите да се разкрият същността и престъпленията на комунизма. Третата причина си идва от самата Москва. Бих отишъл малко по-назад във времето, към проучванията ми върху налагането на славянската идея през епохата на Българското Възражданео и върху мита за освободителната мисия на Русия. Вижда се как историята на русофилството се свежда до пари, и то до страшно много пари. Хвърлени са страхотни суми, за да се “закупят” по-изтъкнатите представители и те да лансират всичките тези идеи, изгодни за руската експанзия.
Една от основните цели на Коминтерна е пропагандата. Действително Коминтернът е имал първоначално чисто подривни функции. Метежите, атентатите и терористичните удари обаче се оказват неефикасни за натрапването на комунистическата система във все повече страни. Още в средата на 20-те години военните в Русия си дават сметка, че комунизмът ще бъде наложен по класическия път - с редовна армия. Тогава вече на Коминтерна се отреждат функциите на една пропагандна централа, но също така и на една централа, която да подготви някакви местни кадри, за да поагат на окупационната администрация като местни кадри на съответната окупирана страна.
Силно впечатление ми направиха слушанията пред една американска институция за това какво се е случило с Литва, Латвия и Естония през 1939-1940 г. През октомври 1939 г. Сталин налага на трите страни едни договори за подпомагане, но фактически те са окупирани от “червената армия”, което в рамките на десетина месеца води до формалното премахване на тяхната независимост през лятото на 1940 г. Там са и показанията на последния министър-председател на Литва от едно правителство, чийто състав е бил предварително стъкмен в съветската легация. За този премиер - Креве-Мицкевичюс е било преценено, че е човек към Москва, но се оказва, че той искрено е вярвал във възможността да има някакво съвместно съществуване между независима Литва и комунистическа Русия и това е, разбира се, голямата му грешка. До момента, когато е станал министър-председател, Креве-Мицкевичюс не се е занимавал с политика, но е бил извънредно популярен като драматург и писател. Оцелял по чудо от съветизацията, той споделя пред американската комисия след Втората световна война как в един момент си е дал сметка, че макар и да е министър-председател, не е наясно какво става в собствената му страна. Това е моментът, ксогато започват масовите депортации и избивания. В лагерите са хвърляни марколюбители и есперантисти, прогласени на бърза ръка за шпиони и Креве-Мицкевицюс поисква да се срещне със съветското ръководство. Броени дни преди Литва да бъде ликвидирана като държава, той е приет от Молотов и от Деканозов, който е емисарът на Сталин за Литва (за Естония е Жданов, а за Латвия е зловещо прочутият Вишински). Руските големци казват в прав текст на Креве-Мицкевичюс, че той трябва да забрави за съществуването на Литовска държава, Литва била предопределена да стане член на “Съюза на съветските социалистически републики”.
В един момент Креве-Мицкевичюс намира все пак някакви сили, за да каже, че всъщност Москва иска да възстанови границите на Руската империя отпреди Първата световна война: “Нищо подобно, отговаря рязко Деканозов, Втората световна война ще завърши с болшевизацията на Европа, а Третата световна война ще завърши с болшевизацията на целия свят!”. “Освен това, допълва Деканозов, ние имаме 40 хиляди инструктори във Франция, които подготвят почвата за съветизация на Франция”. Това, което прави впечатление е, че във Франция под нацистка окупация генерал дьо Гол съумява някак си да запази френската антинацистка съпротива под една шапка. В момента на осбобождението на Франция обаче въоръжени комунистически формирования започват масово изтребване на “неблагонадеждните” по предварителни списъци с довода, че това били “фашисти” и “колаборационисти”. Нищо ново под слънцето, тъй като комунистите в България действат, както е известно по същия начин, и то горе-долу по същото време. Оказва се също така, че при самото освобождение на Франция голяма част от средствата за масова информация попадат в ръцете на комунистите, голяма част от животоопределящи структури в икономиката са под контрола на комунистически профсъюзи и това предопределя изключително мощните позиции на Френската комунистическа партия десетилетия наред след Втората световна война. Всъщност ФКП започна да губи позиции, колкото и парадоксално да звучи това, едва по времето на Митеран, когато той включва четирима комунисти в правителството. Това бележи началото на края на ФКП. Никак не е случайно, че електоратът на компартията сякаш по скачени съдове се прелива към екстремисткия “Национален фронт” на Жан Мари льо Пен. Това само доказва за пореден път, че комунизмът, националсоциализмът и фашизмът са от едно и също котило.
Залезът на компартията във Франция надали отслабва обаче кой знае колко мощната мрежа, която продължава да си действа в тези страни и сега. Да речем ФКП сега не е това, което е била преди, но независимо от това, комунизмът продължава да има мощно влияние най-вече в университетските среди в западните страни изобщо, а не само във Франция.
Има още една причина, която прави едно официално международно осъждане на комунизма много трудно. Тази причина е споразумението между американския президент Джордж Буш-баща и последния ръководител на Съветския съюз - Михаил Горбачов край бреговете на Малта в началото на декември 1989 г. Много се е спекулирало с това споразумение и има хора, които си вярват на глупостта, че двамата си били разпределили сферите на влияние, като България пак била оставена под руски ботуш. За разпределение на сфери на влияние в Малта изобщо не става дума по една много проста причина - дори Горбачов си дава сметка, че в съвременния, вече прекалено глобализиран свят е невъзможно да има такова разделение на сфери на влияние. На срещата край бреговете на Малта действително е имало обаче някои договорки, които се свеждат до следното. Съдейки по това, което е публикувано в пресата, срещата се свежда до пълна капитулация на Горбачов и на комунистическа Русия. Горбачов се задължава не само да остави източноевропейците свободно да избират своята съдба, но да въведе и в самата Русия д правов ред, отговорност на управляващите пред управляваните, свободни избори и свобода на печата.
Фактът, че Горбачов се отказва от контрола върху Източна Европа, е сам по себе си изключително показателен. По всичко личи обаче, че според негласната уговорка Съединените щати не само че няма да повдигат в замяна на това проблема за престъпленията срещу човечността, извършена от комунистите, но няма да посяга и на авоарите, които същите тези комунистически големци имат в западни банки. Мотивацията според мен е очевидна - ако на номенклатурата от репресивния апарат и изобщо от комунистическата партия се кажеше, че й се отнемат и властта и парите, то тогава войните при разпадането на Югославия биха били детска игра в сравнение с отова, което щеше да последва. Някои казват, че нямало да се стигне до падането на Берлинската стена, но тогава тя вече е паднала. Със сигурност обаче щеше да се стигне до изключително кървава война или по-скоро до поредица от унищожителни войни. В резултат на малтенската договорка между Буш и Горбачов парите си останаха при комунистите, което им позволи много бързо да се префасонират в социалистически и социалдемократични партии (единственото изключение в тази насока са комунистите в Хърватия, които решиха от комунизъм да преминат направо в дясното пространство и създадоха дясноцентристка партия, която дълго време беше наблюдател в Съюза на неколективистичните и консервативните партии). Тази трансформация позволи на комунистите да контролират много голяма част от медиите, да обсебят лъвския пай от икономиката и да имат мощна политическа структура, която периодично да печели изборите. При нас това се усеща по твърде болезнен и драстичен начин, но не е много по-различна ситуацията и в останалите източноевропейски страни, където пребоядисалите се комунисти също често печелят изборите. В източните провинции на Германия, без оглед на астрономичните суми, които се хвърлиха, за да се поддържа и доближи жизненото равнище на източните провинции с това на западните, процентът на гласувалите за комунистите е дори по-голям, отколкото в България, което е странно и учудващо. Това означава мощни позиции, означава едно промиване на мозъците, което прави самото осъждане на комунизма на практика невъзможно. Единствено Чехия е малко по-настрана от тази закономерност.
В България нещата са особено трудни не поради някаква робска психика на българина, а поради факта, че България беше на периферията, на границата на съветската империя с две натовски държави. При това едната от тях - Турция имаше и продължава да има най-голямата армия след тази на Съедините щати в рамките на алианса. Поначало контролът на Москва върху Източна Европа се осъществяваше не толкова с видимото присъствие на “червената армия” в съответните страни, колкото по каналите на КГБ и нейните източноевропейски подразделения. В Източна Германия имаше и видимо военно присъствие, тъй като московските стратези са си давали сметка, че е много трудно да накараш германец да се бие срещу германец, докато за съжаление един българин много по-лесно можеш да го мотивираш да се бие срещу гърци, турци или евентуално срещу сърби, ако Тито не е много послушен. От друга страна е истинско чудзо, че при такъв повсеместен терор и контрол от страна на КГБ най-мощната въоръжена съпротива срещу комунизма след тази в Полша и Румъния е била в България. Горянското движение е смазано чак през 1954 г., след което в България нищо не се случва, но нищо не се случва и в Източна Германия след бунтовете през 1953 г. От средата на 50-те години на ХХ в. нататък контролът на Москва върху България и Източна Германия е железен.
Наистина в Чехословакия, която е също на границата на съветската империя с НАТО, се стига през 1968 г. до Пражката пролет, но това е до голяма степен чиста случайност. В Москва не са преценили, че човек като Александър Дубчек може да започне такива застрашителни за системата реформи. Александър Дубчек е прекарал детството си в Съветския съюз. Родителите му, които поради фанатизма си са отишли в комунистическа Русия, за да “строят живота нов”, получават позволение да се завърнат в Чехословакия, , забележете, през 1938 г., когато Сталин унищожава едва ли не целия апарат на Коминтерна. Значи това са хора, които са се ползвали с доверие дори на Сталин, който не е вярвал на никого. Когато започва смазването на Пражката пролет на 21 август 1968 г. Дубчек едва ли не се през сълзи е възкликнал: “Как могат да направят това на мен - най-искрения приятел на Съветския съюз”. Той просто си е бил техен човек, но в Москва не са очаквали, че той ще започне такива изненадващи реформи.
Колкото конттролът на Москва по линия на КГБ е по-силен, толкова по-мощна е и местната комунистическа номенклатура в съответната страна. Твърде интересни са в тази връзка наблюденията на писателя Георги Марков, убит по-късно от агенти на “Държавна сигурност” в Лондон. Той разказва как Тодор Живков споделял в негово присъствие за поредните си разговори с Брежнев: “Ти знаеш ли на тази среща Брежнев как ме дра?”. На разговорен български може да те “дере” началникът, фатмакът в казармата. С други думи, Тодор Живков подсъзнателно възприема Брежнев като началство, а не като ръководител на друга държава, па макап и по-голяма. Това обяснява защо след свалянето на Хрушчов, неговият наследник Брежнев смята, че Тодор Живков продължава да бъде много подходящ за ръководител на България. Без оглед на купищата лъжи, които Тодор Живков изписа и изговори преди да си отиде от този свят, аз съм склонен да вярвам на признанието му, че “в България нищо не можеше да се върши без съгласието на Москва”.
Това дава изключително мощни позиции на комунистическата номенклатура в момента, когато вече се разбира, че съветската империя се разпада. Ден след събарянето на Берлинската стена, тук се извършва някаква смяна, някакъв дворцов преврат. Общо взето, може да се каже, че тукашните комунисти действат по един доста сполучлив от тяхна гледна точка начин, тъй като запазват своите влиятелни позиции до ден днешен. В някои насоки нещата не са премонели кой знае колко от септември 1944 г. насам. Първият ръководител на съветска България е руският поданик Георги Димитров, съветски поданик беше и премиерът на последното изцяло комунистическо правителство - Андрей Луканов, кого си го уби и руската мафия. Следващият кандидат на БСП за премиерския пост също е полуруснак - полубългарин. Както виждате, влиянието и на хора, които дори етнически са някак си свързани с Русия продължава да е изключително силно в България.
Затова тук осъждането на комунизма е по-трудно отколкото дори в Румъния. В Румъния има институт за изследване на тоталитаризма, но и там това е неправителствена организация, подобна на Института за изследване на престъпленията на тоталитаризма, който учредихме преди няколко дена. За сметка на това в Полша, Чехия и Унгария съществуват държавни органи, които се занимават с изследване на престъпленията на комунизма. Тук можем само да мечтаем за това, още повече че сме свидетели на нови апетити да бъдат ликвидирани архивите на комунистическата “Държавна сигурност”.
Разбира се, тези архиви трябва да бъдат достъпни за публиката, именно за да не се повтори никога повече това нещо. Другото е, че комунизмът трябва да бъде недвусмислено осъден и то международно. В тази насока върви един процес в Парламентарната асамблея на съвета на Европа за международно осъждане на комунизма, но за съжаление вече се внесоха и някои недотам обмислени компромисни формули. Най-напред се изтъкна, че трябва да се осъди “тоталитарният” комунизъм, сякаш има някакъв нетоталитарен комунизъм. Напоследък някои поискаха да се осъди изобщо тоталитаризмът, но какйв тоталитаризъм, не се знае. Все пак някаква светлина се вижда и в българския тунел - имам предвид закона за престъпния характер на комунистическия режим, гласуван от 38-то народно събрание, без оглед на чисто декларативния характер на този закон.
Бих искал на края да споделя и един факт от последния отчет на Библиотеката на НБУ, който хем ме обнадежди, хем ме натъжи. Похвално е, че в такъв елитен университет като нашия, вестник “Дневник” е третият по броя на читателите всекидневник в библиотеката. На първо и второ място са обаче “Труд” на доносника на комунистическата Държавна сигурност Тошо Тошев и “24 часа”, който следва подобна линия. Хората просто са обезумели от това подобие на вестници и медии. Нещата в България са наистина трагични и като прибавим това съчетание на балкански национализъм и епизодични изблици на толерантност с повсеместна чалга, която се лее от най-популярното телевизионно предаване, картината е вече пълна.
Разбира се, самото членство на България в НАТО и евентуалното ни влизане в Европейския съюз издига пред метастазите на комунистическата номенклатура сериозни прегради и щат - не щат, те трябва да играят според правилата не само на валутния, но и на “политическия борд”. При все това не трябва да чакаме някой друг да ни свърши работата, за да не се сбъдне отново пророчеството на Левски, че който ни поднесе свободата на тепсия, той ще ни и зароби.
March 5, 2006
